Постинг
31.05.2008 17:44 -
Оковите на душата-I
Оковите на душата-I
Абдулрахман Акра
-------------------------------
От касетофона звучеше тъжната песен на „Сигнал”: „...Сбогом, дано си щастлива…”, а устните им се вплитаха в дълга продължителна целувка, чрез която мълчаливо споделяха и сладостта, и огорчението на невъзможната обич между две млади души.
- Обичам те.
Спонтанно го каза след дълъг период на предпазливост, през който той често повтаряше на глас този израз, а тя все със скрита болка отговаряше: „Имаш си жена... Не бива...”
- И аз те обичам. - Отговори й той усещайки оковите, връзващи душата му. Не беше мъжката страст, която го накара да се влюби в младо момиче, с което се срещна съвсем случайно в кафене край морето през един летен ден, търсейки свободно място в препълненото с хора заведение. Сякаш и двамата паднаха в един и същ капан на съдбата.
Празнотата в живота му, зейнала след отпътуването на жена му с детето през лятната ваканция при нейните родители в другия край на страната, откри един вид неизпитана от него самота. Затова реши да се разсее, разхождайки се сам по брега. Като винаги, морето поема всички споделени тайни в безбрежните си дълбини – нещото, което никога не е намерил в близките си хора.
А тя, преживяла тежко разочарование, реши сама да се разходи край морето и да направи опит да изхвърли разочарованието си в неговите тъмни бездни...
И в житейската навалица, двамата се срещнаха в едно кафене.
Мълчаливо двамата непознати пиеха кафе, а мислите им летяха в различни посоки, но без да се доближават. В един момент, той учтиво попита дали цигарения дим я дразни, в отговор на което, тя с усмивка разтърси главата. Тогава той запали цигарата без гримаса на лицето.
- Рядко пушачите се интересуват от другите в такива заведения, специално в сектор за пушачи, като този. - Каза тя, сякаш мълчанието й омръзна.
- Всяко удоволствие е недостатъчно когато пречи на другите. - Отговори той с бледа усмивка.
- Все пак не може винаги да бъде съвършено всяко наше поведение.
-Да, тогава не бива да очакваме всяко наше преживяване да е съвършено.
- Хареса ми това, много мъдро е казано.
- Ех, животът научава. - Каза го, галейки сребристите косми на бакенбардите си.
- Не сте толкова възрастен. - Отново нежно се усмихна.
- Ех... не съм, но съм на 30 години.
- Очакват ме цели 11 години, за да достигна до Вашата възраст. Дотогава имам много да науча от този живот.
Учуди се той - тя е толкова млада, но просто начина по който се откроява, облеклото и характера... изобщо подсказват за мъдра жена, която не може да бъде само на 19 години.
- Радвайте се на живота до дъното на душата и го учете спонтанно, не като цел за научаване. Иначе бихте пропуснала много хубави моменти.
- Ех, загубата е относително нещо. Благодаря Ви за приятния разговор. Лек ден
Тя пъргаво стана и излезе от заведението, вървейки пак по алеята към морето, а той я проследи с възхитен поглед - тя толкова уверено вървеше и толкова успокояващо му действаше като я наблюдаваше как върви по кея със спусната по гърба коса, галена от нежния следобеден бриз... Остатък от аромата на парфюма й бавно проникваше в неговите сетива и сякаш неволно се заселваше в забравена пукнатина в неговата душа.
-----------
Оковите на душата-II
Абдулрахман Акра
------------------------------
Нещо в дълбочината на душата му го накара след като излезе от заведението да не помръдна. Очите му се взираха в кея, където тя сядаше с гръб към брега и с лице към морето, гледайки тихите вълни, сякаш си споделеше с тях.
Напразно се опита да продължи пътя към дома, където го чакаха много задължения, след като се превърна във временен ерген, но просто не успя и след дълго колебание тежко раздвижи краката си, вървейки бавно към кея.
Усмивката й разсея притесненията му...
- Отново сте вие
-Ами... Да... Всъщност... разхожда ми се... не ми се прибира.
- (Знаеш че те чакам) - мислено каза тя..
-Защо пък не... Времето е много хубаво..
Какво има в гласа на това момиче? И за миг се усмихна, спомняйки за онзи митичен остров и феите, живеели в него, и как са привлекли моряците с вълшебния си глас.
-(Какво ми става)? - Мислено се запита... - Той винаги е бил отвратително моногамен мъж, както го наричат неговите приятели и никога не са му били интересни любовните приключения..
- Много сте замислен . Отново го събуди гласа й и се намери лице в лице с лъчезарната й усмивка.
- Не... Всъщност не знам колко ще ви стане смешно, но се замислих за една детска приказка.
- Никак не ми е смешно, всеки от нас съхранява едно голямо дете в себе си.
-(Много мъдро, откъде се яви това момиче) - замисли той отново
-Да, Права сте. Мога ли да седна с вас?
-Разбира се, заповядайте.
-Винаги ме е вълнувало морето в този час на деня преди залеза, всъщност... винаги морето ме е вълнувало.
-Морето е единственият ми приятел, който никога не ми е изневерил. - С огорчен тон го каза
Изневярата, огорчението, приятелството, морето, всичките тези понятия в един израз звучат прекрасно от устните на момата и точно край морето преди залеза, особено когато на брега на мислите се разчупват много вълни.
-Щом не издава тайните. - Усмихнато отвърна
-Да и с вечна подготвеност да слуша оплакванията ти... и с разбиране, дори да е мълчаливо.
Две чайки вървяха край тях, от човките им личеше че са мъжка и женска. Проследи ги с очи докато минаха, а после се обърна с лице към нея и по чертите на хубавото й младо женско лице зачете много мисли, преплетени с красота и духовно спокойствие. Мина доста време докато я гледаше, изпитвайки безкрайна наслада, а тя почти не откъсна погледа си от тихо разтърсващата се вода по лицето на морето.
Аромата на парфюма й пак мирно нахлу в сетивата му, за да удвои насладата... а погледът му взе да се разхожда по нея от глава до пети и пак да се изкачва към лицето й, където изведнъж се срещнаха погледите им.
-Знаете ли... приятно ми е да си говоря с вас. - Каза той изведнъж
- И на мен. - Отвърна тя без никакви задръжки.
Мълчанието се възцари отново над двамата, нарушавано от мелодиите, звучащи от заведенията покрай морето и от чайките, летящи ниско около тях. Продължително мълчание, през което простора взе да се боядисва в прекрасен ален свят, придружен с мелодиите на сръбска песен в едно заведение на брега... ( Ти си мой грех) и със нейния летен бриз, напоен с аромата на море.
- СЛЕДВА -
Абдулрахман Акра
-------------------------------
От касетофона звучеше тъжната песен на „Сигнал”: „...Сбогом, дано си щастлива…”, а устните им се вплитаха в дълга продължителна целувка, чрез която мълчаливо споделяха и сладостта, и огорчението на невъзможната обич между две млади души.
- Обичам те.
Спонтанно го каза след дълъг период на предпазливост, през който той често повтаряше на глас този израз, а тя все със скрита болка отговаряше: „Имаш си жена... Не бива...”
- И аз те обичам. - Отговори й той усещайки оковите, връзващи душата му. Не беше мъжката страст, която го накара да се влюби в младо момиче, с което се срещна съвсем случайно в кафене край морето през един летен ден, търсейки свободно място в препълненото с хора заведение. Сякаш и двамата паднаха в един и същ капан на съдбата.
Празнотата в живота му, зейнала след отпътуването на жена му с детето през лятната ваканция при нейните родители в другия край на страната, откри един вид неизпитана от него самота. Затова реши да се разсее, разхождайки се сам по брега. Като винаги, морето поема всички споделени тайни в безбрежните си дълбини – нещото, което никога не е намерил в близките си хора.
А тя, преживяла тежко разочарование, реши сама да се разходи край морето и да направи опит да изхвърли разочарованието си в неговите тъмни бездни...
И в житейската навалица, двамата се срещнаха в едно кафене.
Мълчаливо двамата непознати пиеха кафе, а мислите им летяха в различни посоки, но без да се доближават. В един момент, той учтиво попита дали цигарения дим я дразни, в отговор на което, тя с усмивка разтърси главата. Тогава той запали цигарата без гримаса на лицето.
- Рядко пушачите се интересуват от другите в такива заведения, специално в сектор за пушачи, като този. - Каза тя, сякаш мълчанието й омръзна.
- Всяко удоволствие е недостатъчно когато пречи на другите. - Отговори той с бледа усмивка.
- Все пак не може винаги да бъде съвършено всяко наше поведение.
-Да, тогава не бива да очакваме всяко наше преживяване да е съвършено.
- Хареса ми това, много мъдро е казано.
- Ех, животът научава. - Каза го, галейки сребристите косми на бакенбардите си.
- Не сте толкова възрастен. - Отново нежно се усмихна.
- Ех... не съм, но съм на 30 години.
- Очакват ме цели 11 години, за да достигна до Вашата възраст. Дотогава имам много да науча от този живот.
Учуди се той - тя е толкова млада, но просто начина по който се откроява, облеклото и характера... изобщо подсказват за мъдра жена, която не може да бъде само на 19 години.
- Радвайте се на живота до дъното на душата и го учете спонтанно, не като цел за научаване. Иначе бихте пропуснала много хубави моменти.
- Ех, загубата е относително нещо. Благодаря Ви за приятния разговор. Лек ден
Тя пъргаво стана и излезе от заведението, вървейки пак по алеята към морето, а той я проследи с възхитен поглед - тя толкова уверено вървеше и толкова успокояващо му действаше като я наблюдаваше как върви по кея със спусната по гърба коса, галена от нежния следобеден бриз... Остатък от аромата на парфюма й бавно проникваше в неговите сетива и сякаш неволно се заселваше в забравена пукнатина в неговата душа.
-----------
Оковите на душата-II
Абдулрахман Акра
------------------------------
Нещо в дълбочината на душата му го накара след като излезе от заведението да не помръдна. Очите му се взираха в кея, където тя сядаше с гръб към брега и с лице към морето, гледайки тихите вълни, сякаш си споделеше с тях.
Напразно се опита да продължи пътя към дома, където го чакаха много задължения, след като се превърна във временен ерген, но просто не успя и след дълго колебание тежко раздвижи краката си, вървейки бавно към кея.
Усмивката й разсея притесненията му...
- Отново сте вие
-Ами... Да... Всъщност... разхожда ми се... не ми се прибира.
- (Знаеш че те чакам) - мислено каза тя..
-Защо пък не... Времето е много хубаво..
Какво има в гласа на това момиче? И за миг се усмихна, спомняйки за онзи митичен остров и феите, живеели в него, и как са привлекли моряците с вълшебния си глас.
-(Какво ми става)? - Мислено се запита... - Той винаги е бил отвратително моногамен мъж, както го наричат неговите приятели и никога не са му били интересни любовните приключения..
- Много сте замислен . Отново го събуди гласа й и се намери лице в лице с лъчезарната й усмивка.
- Не... Всъщност не знам колко ще ви стане смешно, но се замислих за една детска приказка.
- Никак не ми е смешно, всеки от нас съхранява едно голямо дете в себе си.
-(Много мъдро, откъде се яви това момиче) - замисли той отново
-Да, Права сте. Мога ли да седна с вас?
-Разбира се, заповядайте.
-Винаги ме е вълнувало морето в този час на деня преди залеза, всъщност... винаги морето ме е вълнувало.
-Морето е единственият ми приятел, който никога не ми е изневерил. - С огорчен тон го каза
Изневярата, огорчението, приятелството, морето, всичките тези понятия в един израз звучат прекрасно от устните на момата и точно край морето преди залеза, особено когато на брега на мислите се разчупват много вълни.
-Щом не издава тайните. - Усмихнато отвърна
-Да и с вечна подготвеност да слуша оплакванията ти... и с разбиране, дори да е мълчаливо.
Две чайки вървяха край тях, от човките им личеше че са мъжка и женска. Проследи ги с очи докато минаха, а после се обърна с лице към нея и по чертите на хубавото й младо женско лице зачете много мисли, преплетени с красота и духовно спокойствие. Мина доста време докато я гледаше, изпитвайки безкрайна наслада, а тя почти не откъсна погледа си от тихо разтърсващата се вода по лицето на морето.
Аромата на парфюма й пак мирно нахлу в сетивата му, за да удвои насладата... а погледът му взе да се разхожда по нея от глава до пети и пак да се изкачва към лицето й, където изведнъж се срещнаха погледите им.
-Знаете ли... приятно ми е да си говоря с вас. - Каза той изведнъж
- И на мен. - Отвърна тя без никакви задръжки.
Мълчанието се възцари отново над двамата, нарушавано от мелодиите, звучащи от заведенията покрай морето и от чайките, летящи ниско около тях. Продължително мълчание, през което простора взе да се боядисва в прекрасен ален свят, придружен с мелодиите на сръбска песен в едно заведение на брега... ( Ти си мой грех) и със нейния летен бриз, напоен с аромата на море.
- СЛЕДВА -
Няма коментари
Търсене
Блогрол
